МОЛИТВА

Не се наживях, Господи, не се наситих!
Ни на дните, ни на нощите звездни...
Дай ми, Господи,още малко от тях -
да потъна в очите на моето внуче...

Нека, Господи, постоя още малко отвън,
под асмата на двора с вярното куче;
листопад да се сипе над главата ми есенна
и да гледам как бавно потъва денят...
Дай ми, Господи, живот и здраве!
Нищо друго! Хлебец и водица;
сили, с които да раздавам обич
на онези, що обичам...

Добре дошла, есен на живота ми

В часа на мъртвите листа аз те обикнах, есен -
когато клоните за пръв път зъзнат през деня;
когато залезите бързат и светът е песен,
заглъхнала в мрака на нощта...
В часа на мъртвите листа аз те обикнах, есен -
с оголените клони в синкавия свод.
Обикнах ли те - или чувствам трепета несвестен
на идващия сняг?...

* * *

Понякога

Не те упреквам, нито те виня,
че си ме наранил или измамил –
не се е вмествал никой между нас,
ти просто изпусна огледалото...

Не казвам, че безценен бе подаръкът,
че трябваше да съм последна 

и единствена в живота ти... Сега 

подай ръка - ти, победител победен.
Наистина си друг – след дълго лутане
с огледални двойници-подобия.

А аз? За светлината питам сянката.
Живея зад зида на трезви навици.
Но се забива в паметта понякога
стъкло, нащърбено като светкавица.

* * *

Бели облаци летят,

бели вихри ме въртят –

по незнаен път вървя

в снежнобяла пустота...

Бяла тишина звучи,

стихнал цял, светът мълчи,

само вятърът студен

ме прегръща вледенен.

Тази песен е дотук -

знам, денят ще стане друг,

щом намеря аз една

пътеводна светлина...

На George

Черни пътища пред мене запокитени,

сбрали се през времето в един.

Аз вървя по него разнебитена

към безкрая на самотните си дни.

Моя обич, толкова мъчителна,

ти със замах сърцето ми разби.

Връщаш се при мене в нощите ми

и си тръгваш рано призори…

Вече не мечтая и не искам

някой да ми сваля пак звезди.

Скитам се с болка в душата си

към безкрая на самотните ми дни...

През времето (2)

Неусетно изтича животът,

момиче, остаряваш...

Сякаш вчера ли беше –

сред поляните слънчеви

тичаше до забрава...

Гледаш лицето си –

чуждо и помъдряло,

с първите бръчки, 
уморено и недоспало... 
Остаря неусетно момиче,

а назад се обръщаш:

търсиш доброто в очите

и сълзите преглъщаш.

Дните безшумно се нижат -
да ги спреш не успяваш.  
Като птици в небето отлитат
- и потъват в забрава…

Колко от тях ще си спомняш

в самотните нощи?

Колко от тях бяха
добри или лоши?

Дали ще паднат сломени
върху тревите напролет

или ще станат пътека –

като светла диря за полет?

Животът ми

Душата ми копнее за нежност и любов,

но никога не срещнала взаимност,

с болка преминава през света суров,

безрадостна в ежедневието сиво…

От работа – вкъщи. 
От къщи – в ден работен - 
не виждам аз пролука

в този кръговрат... 
Напразно в мъката си тъй самотна

все търся топлината в ледения мраз...

И само топлинката в детските очи

ме сгрява с обич, с ласка ме залива:

„Но, мамичко едничка, ти недей плачи!

Не трябва, мамо, и не ти отива!
Но, мамичко едничка, най-добра в света,
с теб слънцето в зениците изгрява! 
Дори живота ти, изпълнен с тишина, 
аз ще превърна в хубост засияла!”

Ти си…

Ти си като тая огромна и необятна земя,
която ми дава с пълни шепи от всичко:
буйният пламък на златните юлски жита;
хладния полъх на тъжния есенен вятър;
нежната ласка на майското весело слънце
и сребристият звън на замръзнал клон
по стъклата... В твоите ръце заспивам
кротко и доверчиво – както в детството си,
сгушена в топлата прегръдка на сънищата.
В твоите очи се оглеждам недоверчиво:
аз ли съм тази – непокорна, нежна и упорита,
още дете, вярващо в доброто и красотата?

В Панчарево

Пурпурни огнища сякаш са запалени –

гаснат пред очите ни върховете алени,

слънцето потъва в синята гора

и небето пламнало бавно потъмня...

Тичат по жаравата клоните над мене

и пронизват залеза с искри разпилени,

кукери-дървета скачат покрай нас,

клончета-звънчета пеят с нежен глас...

Гаснат пред очите ни върховете алени,

пламват в косите ми искрите разжарени…

Двама с теб поехме към безкрайността.

До живот ще помня синята гора.

Созопол

Окъпани в морска пяна,

прозорците

ме гледат с упрек тих.

А аз мечтая да поема

море, по твоя слънчев път…

Пустеят плажовете,

улиците стари

и само чайките

над мен крещят.

На хоризонта

слънцето догаря,

на кея лодки се полюшват

в зимен сън...

Море, море,

притихнало в нозете ми,

грабни ме

в твоята безбрежност

и нека в нея събера

безкрая с цялата му нежност!